Дванайсет по пладне. Фантастични разкази

На тези, които следят актуалната българска литература, не може да е убягнало вниманието им към творчеството на Алексей Христов. Лично аз запомних неговото име от множество публикации, които показват неговия писателски талант. Сборникът му "Дванайсет по пладне" приеха като значимо събитие в духовния свят. За мен той представлява нова иновация в нашата литература, която общо взето изглежда забавена и се движи без вдъхновение.

В "Дванайсет по пладне" става въпрос за текстове от "най-чистата проба" фантастика – такава, която не включва апокалиптични кибер истории или технически загадки с жироскопи и галактически станции. Тук фантастиката служи за разширяване на човешкия поглед извън познатите области и изследване на психичните граници; тя е мистика между полюсите на съня и смъртта в многобройни варианти, сред които човек търси истинската си същност.

Разказите са впечатляващи най-вече със своето качество като белетристика – основното условие за всяка сериозна "психологическа" фантастика. Езикът е точен и ясен, а образността е умело контролирана. Всичко изглежда подредено до момента, когато ненадейно пружината на сюжета се разгъне напълно, предизвиквайки ново разбиране у читателя относно герои, сюжетни линии и абсурдности.

Истинско удоволствие е да наблюдаваме майсторството на Алексей Христов в разкази като "Отвъд чертата", "Машините" и особено във великолепния му разказ "Мирис на пролет". В него той балансирует върху фината линия между посредствеността на „скафандърната“ фикция и кибер кичa, успешно преобразувайки текста в произведение с качествени характеристики подобно на Рей Бредбъри – собствен стил който постепенно утвърдява.