Капризната игра на времената. Избрани стихове

Появата на Любомир Левчев, за когото изведнъж започнаха да говорят в цяла Европа, е приятно изненадваща. Неговите две стихосбирки, публикувани едновременно – „Звездопът“ и „Рицарят, Смъртта и Дяволът“, смело отразяват настроението на четиридесетгодишен мъж, живеещ в комунистическа страна, но усещащ се у дома си както в Париж, така и в Ню Йорк или Токио; той е космополит с ясна позиция към света около себе си и остава чувствителен към съвременните предизвикателства с всичките им митове, лудости и депресии.

В близост до поети като Ханс Магнус Енцесбергер или Збигнев Херберт, Любомир Левчев по свой уникален начин отправя истините директно към лицето на смъртта – те са страшни, наивни и удивително точни. Под влияние на абсурда и осъзнавайки противоречията от Запада, българският поет успява да надмине Евтушенко или Вознесенски в разбирането на света, който обича и непрекъснато анализира дори без самият той да го осъзнава.

Той пътува със самолет през континенти, среща Гинзбърг по пътя си и разговаря с различни хора – министри, хипита или гладни индуси; вижда сблъсък между ценностите – не е ли това достатъчно за един човек да изпита световъртене? Малцина са днешните поети които толкова добре предават това чувство. По този начин марксизмът при Левчев придобива нови измерения чрез една заразителна мечтателност.

Ален Боске из "Един сомнамбуличен марксизъм" (сп."Льо Монд", 1976 г.)