За скръбта и разума

„В началото беше консервата. По-точно, началото се свързва с Втората световна война, блокадата и глада, които отнеха повече животи отколкото всички оръжия заедно - бомби, снаряди и куршуми. Когато блокадата приключи, на сцената излязоха американските телешки консерви. Спомням си, че те бяха произведени от фирма „Суифт“, макар да не мога да го потвърдя със сигурност. Опитах ги в ранната си детска възраст – едва четиригодишен.

Това бе първият месец след дълго време. Обаче запазих спомените не толкова за вкуса им, а по-скоро за самите кутии. Те бяха високи и квадратни с ключе за отваряне; представляваха ново разбиране за механиката и различно усещане за света. Ключето, което отвиваше капачката им, беше истинско чудо за нас - руските деца: ние познавахме само обикновените отварачки. Страната все още функционираше благодарение на пирони и чукове – това беше основното й оборудване; така щеше да бъде през значителната част от живота ни. Затова никой не можеше да ми обясни как точно затварят тези кутии – до ден днешен оставам в недоумение относно този процес. А тогава наблюдавах с учудване как майка ми откъсва ключето от консерватата, повдига металния езичек и започва да завърта ключето.

Години след като съдържанието вече беше отпуснато в канализацията, самите кутийки - високи със закръглени ъгли в бордо или тъмнокафяв цвят и украсени с чуждестранни надписи - продължаваха да присъстват във много домове по шкафовете или первазите на прозорците; понякога просто като декоративни елементи или пък удобно средство за съхраняване на моливи и инструменти като отвертки или пирони... Или даже като саксии.

Но после тези кутийки изчезнаха - както тяхното смляно съдържание, така и необичайната им форма напуснаха нашия живот. С времето стойността им се увеличаваше — ставаха все по-желани сред децата при размянaта на стоки: една такава кутия можеше да се обменя срещу германски нож или моряшкия колан (или негов ток) или пък лупа… Независимо че често порязвахме пръстите си върху тях! В трети клас аз гордо притежавах цели две такива кутии...”