Аутопсия на една любов/ тв.к.

На третия такт, глухо и мистериозно, Жоро контрабасът се включи: осмина... пауза... осмина... пауза, две осмини... пауза. "Болеро" от Рабел.

Бени се наклони към микрофона и постави флейтата на устните си. От нея започна да извира онази безкрайна мелодия, която сякаш идва от нищото – загадъчна, сладка и топла като испанска нощ; изпълнена с непозната опасност и тъмна страст. Тя носеше в себе си магическо заклинание и предчувствие за нещо незабравимо - нещо което дебне в сенките. Мелодията изразяваше печално предупреждение, мрачност и ножове; съпровождаща я беше атмосферата на нощта и лоша кръв! Същата горда мелодия без никакви изменения продължаваше да бъде повтаряна тържествено от всеки следващ инструмент. Постепенно тя растеше по-силно и по-мрачно, а ритъмът на барабанчето ставаше все по-остър и ясно изразен. В крайния момент всички инструменти достигат до форте в огромната сфера на звука: екзалтирано, напрегнато и обречено… И тогава те избухват във финала с единствената зловеща модификация на това страховито произведение, където мелодията, ритъмът и тактът звучат едновременно в черната пропаст на безкрайното нищо.