Д-р Стоян Чомаков

В своите автобиографични записки, към края на живота си, д-р Чомаков споделя, че след овдовяването си в началото на 1862 г. той "се ожени" с идеалната булка - Църковната борба, която му дава възможност да се посвети на каузата за българската идентичност. Тази борба води до създаването през 1870 г. на независима българска Църква под името "Екзархия", което позволява на българите да бъдат признати като милет или нация с определени права за самоуправление в рамките на Османската империя.

Д-р Чомаков смята себе си за основател и баща на българския народ. Как обаче историческата литература оценява тази претенция? В нея могат да се открият две основни становища: едното подкрепя неговата самооценка, докато другото отхвърля ролята му и го критикува остро. По този начин конфликтите, в които сам участва, преминават от реалността към интерпретацията й. Той нарича своята позиция "народна" (или национална) и обозначава противниците си сред сънародниците като "руска партия" или русофили.

Това деление може да бъде приемливо в контекста на историята; обаче, докато най-значимите успехи по въпросите около Църквата са дело именно на националистически настроените хора, историографията е доминирана от руските привърженици. Причината за това разминаване идва от променящата се роля на опонентите му в последния период от кариерата му – първоначално Русия активно се противопоставяше срещу установяването на отделна българска Църква, но впоследствие става нейна основна защитничка под натиска именно на националистическите движения и чрез Санстефанския договор предоставя територията й със статут държавно образование.