Писма до Гаустин

Георги Господинов е автор на следните произведения:
- "Лапидариум" (1992)
- "Черешата на един народ" (1996, 1998)
- "Естествен роман" (1999, 2000)
- "Природни роман" (Белград, 2001)
- "Un roman naturel" (Париж, 2002)
- "И други истории" (2001)
- "L’alphabet des femmes" (Париж, 2003)

Както и в предходните си творби – лирични и белетристични, Господинов майсторски се впуска в болезнените аспекти на съвременността. Той описва живота между любовта и болницата, гробището и детската количка; противопоставя розата на нужника и чая на самоубийството…

Според Миглена Николчина от “Литературен вестник”, новите текстове потвърдиха таланта му като виртуоз по отношение на чувствителността. За разлика от тези с аналитично мислене, той свободно играе с неуловимото - интуицията и желанията. Всекидневието му е изпълнено с библейска флора и фауна; сцените изобилстват от цветност - августовските следобеди са сладки като десертите в Лисабон; женските персонажи всякога носят различия.

Заглавия като “Йоан”, “За русите жени” или “Рай. Деконструкция” служат за начало на авантюрата. Писмата представляват монолози за удивление и замисляне - те са фрагменти от разговори с Гаустин – митологичното alter ego на автора.

Албена Хранова от списание “Култура” коментира как Гаустин символизира преходното съществуване; неговият принос към литературата е умението да улови онези неизмерими частици време чрез образа на прост човек – свободен и самотен.

**Любовният заек**

„Ще се върна скоро“, каза тя,
като остави вратата открехната.
Вечерята бе особена за нас,
зад печката къкрише зайче;
нарязала беше лук, моркови
и чесън.
Не облече връхната дреха,
не сложи червило,
аз дори не я питах
къде тръгва.
Тя винаги така правеше –
нямаше точна представа
за времето; закъсняваше
за срещания... Просто рече:
„Ще се върна след малко“,
без да затвори врата.
Шест години по-късно
я виждам пак по друга улица;
изглежда уплашена -
като някой забравил включена ютия...
„Изключила ли си печката?“ пита тя.
„Още не,“ отвръщам аз,
тези зайци са доста здравословни.

**Ритуалът**

Така говореше мъжът докато чакаше

„Който познае всичко носи черно;
аз не пия — преливам себе си!
Всеки момент клетки умират в мозъчния ни свят;
покойници всеки миг…
Дъжд кал… пияни погребални работници…
Аз може би не съм свещеник,
но трябва да бъда такъв за мен самия —
да плача над собствената си смърт…
Да бъда гробар със собственото ми гробище—
фортинбрас във моето тело!
И вече нямам нужда да пия —
преливам себе си!

Но ритуалът остава необходим.”