Да служим на народа. Една любовна история

Изпълнило го беше предчувствието за нещо неизбежно. Фитилът вече гореше и нямаше как да бъде угасен. Любовта го очакваше като мощна бомба, която бе скрита под краката му. Проблемът не се състоеше в това, че знаеше за нейното присъствие, а по-скоро в осъзнаването, че е закопана на пътя, който трябваше да извърви. Той остави вратата полуотворена и през нея виждаше вечерната светлина, както врабчетата прелитаха и весело чирикаха сред зеленчуковата градина. В ума му бушуваха объркани мисли; той не можеше да намери начин да избегне мината. Само осъзнаваше, че тя е там пред него и няма друг избор освен напредване. Най-тревожното и непоносимото за него беше прозрението, че щом стъпи върху нея, ще бъде завинаги опозорен и тялото му ще се взриви във въздуха. Но от дълбините на душата си или от някое тайно място на своето съществуване изникваше силен копнеж да премине над нея; безумната смелост го насочваше към планината, където бе убеден, че го дебне див звяр.

Женската фигура оставаше все така гола и неподвижна под ярката светлина – изглеждаща като прекрасна нефритена статуя. Тази красота караше него самия да се чувства примитивен, жалък и похотлив. Пронизителният й поглед носеше снизходително високомерие; усмивката й повдигаше ъгълчетата на устните с ехидност – сякаш оттам блика ледено студена вода, която веднага охлади задушния въздух в стаята.