Калокаин

Ако изрека нещо с все сили в средата на натоварена метростанция, когато около мен се тълпят множество хора, или пък по време на празнично събитие, държейки микрофон – моите викове едва ли биха достигнали ушите на повече от няколко души сред многомилионната глобална общност. Дори и те биха звучали като безсмислен шум. Аз съм само малка част от голямата машина. Същество, което е загубило живота си... Но сега осъзнавам, че това не е истина. Калокаинът ми придава безумна надежда – всичко изглежда лесно и спокойно. Все пак съществувам – въпреки всичките лишения – и знам, че това, което представлявам, ще намери своето място някъде другаде. Бях свидетел как смъртта разширява своята власт над света с все по-големи обхвати; но нима животът няма свои собствени кръгове на влияние? Макар да не успявам да ги видя? Да, осъзнавам, че тези мисли са резултат от действието на калокаина, но може би все пак има доза истина в тях?