Дванайсет странстващи разказа

Към вечерта те достигнаха границата и Нена Даконте забеляза, че пръстът й с венчалната халка продължава да кърви. Митничарят, облечен в наметало от груба вълна над лъскавата си триъгълна шапка, проверяваше паспортите под светлината на карбидната лампа, почти неустоим за силния пиренейски вятър. И двата дипломатически паспорта бяха валидни, но той повдигна лампата, за да се увери дали снимките съвпадат с лицето им. Нена изглеждаше почти като дете – с очи като тези на щастлива птичка и медената й кожа излъчваше топлина през зловещия януарски мрак; тя тръпнеше потопена във визоновото палто си, което струваше повече от заплатата на целия граничен гарнизон за година. Водачът на колата бе нейният съпруг Били Санчес де Авила – само година по-млад от нея и почти толкова красив със сако на шотландско каре и спортен каскет. За разлика от жена си беше висок и атлетичен, притежаващ челюсти като у кротък убиец. Но най-впечатляващ оставаше сребристият автомобил до тях – див звяр без аналог сред тази бедняшка граница. На задната седалка бяха натрупани нови куфари и множество неизразходвани пакети с подаръци; там можеше да се види тенор-саксофонът – голямата страст в живота на Нена преди тя да бъде покосена от безмилостната любов към своя млад приятел.

След като митничарят върна подпечатаните паспорти, Били попита къде могат да намерят аптека за пръста на жена му. Той извика срещу вятъра насока към Ендая от френската страна. Там митничарите играеха карти около маса в стъклен караулник при добри условия; достатъчно беше само да видят модела и цвета на автомобила им, за да ги пропуснат спокойно във Франция. Били натиска клаксона няколко пъти без успех - единственият ответ бил гневно „Merde! Allez-vous-en!” отвън.

Тогава Нена слезе от автомобила завита плътно в палтото си и попита учтиво по френски къде има аптека. С устни пълни хляб митничарят невъзмутимо каза как това не е негова работа особено при такава буря преди рязко да промени тона след внимателното оглеждане на момичето: обясни ѝ че най-близкият град е Биариц, но няма шанс аптеките там да са открити посред зимния студ.
– Не става ли въпрос за нещо сериозно? – запита той.
– Ох нe! Само малък инцидент! – усмихвайки се показала раненото място под диамантения пръстен.

Преди Байон снеговалежът започнал наново; улиците били пусти още преди осем часа вечерта а домовете заключени против стихията; след дълго търсене решили просто να продължат напред — радвайки се сами всевластните качества които предоставял новият им автомобил Bentley-кобриолет-скъп сватбен дар . Опиянението му растяло толкова много ,че умора вече не усещал , както мечтал стигащи до Бордо .

Най-накрая забелязал спящa жертвеник близкия момент когато сняг спрял послушно…Били явно никога немислил относно чувствителността та комфорта която би могла изпитват неговото нежно цвете…

Свадилa cpeд шампанскo oкoло тук са петнадесет километра далеч пасяли дни назад cлед този свят ...