Войната на таралежите. Васко да Гама от село Рупча. Дневникът на Асен Газурков/ тв.к.

Ние бяхме известни като „Децата на Братя Мормареви” – Вихра, Наско, Кънчо и Митко. Единственото сравнение, което ми идва наум, е с „Децата на Лейтенант Шмидт”. Макар да не сме подобни на тях, бащите ни определено напомнят за тези на Илф и Петров. Имената Мориц и Марко са съчетани в едно - Мормареви - чрез първите три букви от всяко име. Вероятно терминът "братя" произлиза от Братя Грим. Мориц Йомтов е роден в София през 1921 година и е десет години по-възрастен от Варненския Марко Стойчев, който винаги е живял в столицата. След завършване на Американския колеж Мориц учи химия, докато Марко се специализира в английска филология.

Съдбата ги свързва през 1953 г., когато започват работа в Българското национално радио – редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече има опит, а Марко тепърва стартира кариерата си. От този момент до смъртта на Мориц през 1992 г. те работят неразривно заедно почти всеки ден. Процесът им по писане включвал следобедни игри с карти (американски белот) у дома му на ул.“Шипка”, докато обсъждали идеи помежду си.

През близо четиридесетте години сътрудничество написали множество сценарии и новели; редували се при машинката за писане така че трудно можело да се разбере кой какво е написал. Интересна особеност: двамата обичали кашкавал особено "Балкански", дори успявали да изядат цяла пита наведнъж! Спорове между тях нямало – само шеги и смях във всякакви ситуации.

Какъв живот водели извън писането? Мориц бил забележителен учен с впечатляващи познания по английски, френски, немски и руски език; той преподавал биохимия и оставил следа сред студентите си като легенда. Освен това заемал важни постове във Федерацията на европейските биохимически дружества като генерален секретар.

Марко пък работил 15 години като главен редактор в списание „Хумор и забава” преди да бъде уволнен политически след събитията в Чехословакия през 1968 г., но благодарение на приятели намерил работа свързана с реклама впоследствие реабилитиран през 1971 г., той продължил кариерата си във Филмовата редакция към БНТ.

Множество филми минавали под ръководството му; споменаването само на заглавия като “Капитан Петко Войвода” или “Бай Ганьо” говори много за таланта му — последния самият той адаптирал със свои сценарии.
Освен всичките занимания двамата били част от видна приятелска компания в София , която включвала личности като Анжел Вагенщайн или Барух Шамлиев . Те провеждали срещи всяка седмица у един друг , основавайки се принципа ‘всеки носи’.

Зла съдба ги поведе към еднакъв край – както Мориц починал от рак белодробната система , така мой татко тръгнал по същият път . И двамата пушили запаленo .

Не споменавам това случайно ; моя добър приятел Андрей , страстен пушач твърди че ако човек ще пуши то поне трябва да го комбинира със здравословна напитка ! Накрая вместо послеслов реших да добавя предговор към техните фейлетони отпечатани преди три години , включително един интересен текст о времето което показва истинската им природа : те не са просто кинематографисти или автори ; най-напред те са хумористите."