Манфред

В своята "История на английската литература" проф. Марко Минков отбелязва, че с излизането на "Манфред", Байрон се утвърдил като глас на своето време и си осигурява трайно присъствие в европейската литературна сцена. Чрез титаничното отчаяние и вулканичните страсти, представени в поемата, както и чрез несъкрушимостта на героя си, той завладява въображението на едно поколение, разочаровано от провала на Френската революция и уморено от Наполеоновите войни. Според някои критици именно Байрон най-добре олицетворява характерното за романтизма бунтовничество срещу божественото.

Както повечето безсмъртни произведения в поезията и изкуството, "Манфред" носи дълбоко в себе си образа и съдбата на автора си. Можем да кажем, че Байрон е централната фигура във всичките си творби - той е както Чайлд Харолд, така и Дон Жуан, а също така героите от източните му поеми; но есенцията на байронизма – уникалната душевност пред лицето на световната скръб – е най-ясно отражена именно в "Манфред". Страданието там е непоносимо, неизлечимо и невъзможно за описание. Причините зад него остават загадъчни и нищо не може да ги развее. Изглежда сякаш самият живот е извора на болката, а единственото решение остава смъртта.