Елените

Създаването на роман от страна на литературен критик не е обичайна практика. Още по-необичайно е, когато такъв роман успее да привлече читателското внимание. Въпреки това, произведението на проф. Игов, озаглавено “Елените”, представлява завладяваща и интересна книга с множество капани и нерешени въпроси, които оставя след себе си. Според слухове, Радой Ралин е заявил: “Най-хубавият български роман!”, веднага след като прочел творбата, добавяйки: “Блазе му на Светльо за такава любов!”. Романът придобива допълнителни измерения чрез доброволното заточение в контекста на огледалната симетрия между морето и планината. Персонажът на Игов носи "красивата нещастна душа", която всъщност служи като въжен мост през териториите на изгнание.

“Елените” умело запазва до последния момент двусмислието относно това доколко разказаното се адресира към жени и доколко мъжкият разказвач цели да улови призрачната жена – не просто да я визуализира или реконструира, а да повтори нейния поглед върху света; измервайки времето със своя личен дневник, който при сравнението с реалността се оказва малко остарял – но това забавяне само подчертава меланхоличния характер на преживяванията му.