Васко@40

**Предговор**

Аз съм добър читател, но никога не съм си мислил, че ще видя името си на корицата на книга като автор. Искрено ви казвам, това не е лесна задача... Четенето и писането са две различни дейности. Въпреки че моята книга всъщност я говорих, за това по-късно... Обикновено предговорите се пишат от хора с повече умения от автора. В моя случай обаче и това не важи...

Ето какво се случи: Преди два дни получих екземпляр от книгата и я прочетох на един дъх. Беше приятно изживяване – забавна и увлекателна история. За 40 години живот явно съм имал късмет с семейството, приятелите и професията си.

Може би се питате защо ми беше интересно да чета книгата, която самият аз написах? И вие сте прави да се чудите. Тази книга всъщност е „записана“ чрез диктофон. Идеята за нея възникна през март в Лондон благодарение на Петя Иванова - момичето, което напълно ми помогна както в професионален план, така и в личния ми живот. Създадохме почти спартански режим за десет дни: редувах музикални репетиции със спомени.

В началото беше сравнително лесно – родителите ми помагаха с детските ми воспоминания. Но когато преминахме към по-възрастните години, всеки участник започваше да представя своя версия на събитията; стана трудно да следим всички гледни точки и затова остана само моят разказ.

Разказах всичко такова каквото го помня и оставих парченцата сами да се наредят. Готовият текст е дело освен мен още на Ваня Щерева - скъпa писателка и приятелка; тя също така е част от нашия дует с руски романси…

С увереност мога да кажа, че когато те редактират любящи хора, ставаш истински писател без притеснения.

Но що се касае до предговора – когато видях живота си описан между страниците на тази книга осъзнах колко много дължа извинения на две групи мои познати - първата включва тези които ще намерят имената си във взаимните ни истории (може би без желание), а другата съдържа онези истории които пропуснах незаслужено... Пиша тези редове буквално часове преди книгата да бъде изпратена за печатане нямам време… Надявам се всички ме разберат и продължат да ме ценят.

Това е! Може би този предговор ви обърква малко, но авторът смята него за необходим.
Особено ако решите продължете четенето!

С уважение,
Васко
22 септември 2010 г., София