Кафене "Бразилия"

Седнала е на стария бюфет, без да мърда. Понякога, когато се облегна назад, чувам нежния звук от фланелката й, която докосва синьо-белите ръбове на чиниите. В противен случай е тихо – толкова тихо, че мога да чуя туптенето в слепоочията си и крайниците ми, дори в ямките на коленете. От време на време долавям шумоленето на тревата или звука от тропотящи керемиди и далечна кола. Когато Юлия променя позата си и поставя един крак върху другия, сребристите й сандали проблясват и това ме кара да потрепвам. Вероятно забелязва реакцията ми и кръстосва крака многократно. Трептенията на пъстървите в потока пред нас също изплуват в паметта ми – проблясването им във водата между камъните под неспокойните й сандали.

На левия й глезен (пиша с лявата ръка - ако не знам накъде да завивам, винаги свивам наляво) висяла метална веришка в турскосин цвят като подаръчната панделка.
- Ще легнем ли в тревата или ще разгледаме кулата? Лес?
Казвам се Лестър Шварц, но тя ме нарича просто Лес Уайт. Не бях осъзнал значението на „шварц“ на немски.

Юлия се навежда напред; бинокълът леко полюшва рамо.
- Ако стълбите не са много разложени?

Спомням си как по време на един от странните ни излети избухнахме в спор - толкова силно, колкото рядко съм спарвал някого особено след кратко познанство. Припомням си нашето първо приключение: Юлия желаеше да посети руини близо до Чарлстън – стара фабрика където планираше да направи легло от мъх и там да похапне парче от любимия си сладкиш. Моята задача бе да я придружавам до мястото тъй като тя има ужасно чувство за ориентация; освен това трябваше да я снимам докато хапва тортата върху леглото от мъх.

- Сбирям красиви места и ги запечатвам със себе си - прошепна тя обратно към мен. Не споделих за представите ми как бихме могли заедно да увековечим тези моменти. Тя положи леко загорялата си ръка върху моя крак; носех к短ки панталони заради горещината.
- Следващият път ще донеса парче сладкиш за теб!