От небе до небе

"Отвеки е било така. Човек е поглеждал към небето, за да познае какъв ще е денят му. Повдигал е очи нагоре, сякаш от облачните гръмотевици и светкавици да измоли пощада. Или на слънцето да се порадва, на птичия полет. Но и когато е залягал в орната бразда под немилостивите откоси на придошлата буря и на градушката, той е вярвал повече в себе си, отколкото в Бога. Не за живота - жал му е било за неприбраното зърно... И пак е заничал нависоко, дано просинее небето. Дано спасителната седемцветна дъга се покаже, а щом тя слезе над земята и се наведе да отпие вода - пак ще грейне денят. Влюбени млади се затичват да се проврат под нея - за щастие. Според едно поверие обаче, което момче мине под дъгата, на момиче ставало, а момичето - на момче... Досега не съм чул да се е сбъднало такова чудо под небесната дъга. Покаже ли се тя, едно е вярно, птиците отново запяват. Всяка рекица шуми и приглася на песента им. Не се знае само дали всички птици са останали живи -кой би тръгнал да ги брои в лъката? Небето пак ги помамва и техният полет продължава, както продължава и оранта на земята. И дори да е свеждал човек глава под покършени кълнове и над убития хляб -дори и тогава неговата мечта е била да стигне това небе, мерил е мегдан с птиците! Този негов порив не е от вчера, той идва от първите дни на света може би. И както е измислял своите божества и идоли, тъй е сътворявал в душата си и крила за тях. После ги е извайвал от камък и от мрамор. С крила са стигнали до нас богът на любовта Ерос, богът на търговията и съобщенията Хермес, богинята на победата Виктория...
От мита идват и легендите за Икар и Дедал. Човечеството е дирило брод към високо небе и го е намерило. Ние, българите, дотолкова сме се слели с родственика си Майстор Манол, че и днес усещаме дъха му, виждаме го даже как изковава от сребърния пръстен на Айкуна криле, за да литне с тях над султанската джамия... Взрем ли се над Балкана, редом с орлите и него съзират очите ни и дори чуваме как завързаният му трион на пояса престъргва крилата...
Какво възвеличаване на българския дух!
Какво безсмъртие!”
Любен Овчаров