Наследниците на Цар Самуил Кн.2: Позорът на падението

Завършвам последните страници на тази книга и не мога да спра сълзите си. Чувствам се изтощена, ръката ми е тежка, а все още трябва да завърша заключителната глава. Трябва да сложа край на този абсурд в историята на България. Плача, сякаш Родината, която е узряла далеч от родния дом, се подготвя да падне в ръцете на нови цивилизации.

Тази глава ще бъде осемнадесета и годината за това позорство – също осемнадесета. С какви букви да я запиша така, че никога да не бъде забравена? На български или с византийски знаци? Нямам сили да я довърша, но просто трябва!

Имах надежда, че потомците на цар Самуил ще успеят да запазят силата на царството и ще устоят срещу изкушенията от златото и борбата за власт и величие. Но в лабиринтите на българските дворци изгубих дори последната искрица надежда. Не знам дали ръката ми ще издържи до края, но трябва задължително да напиша епилога - не само за книгата! А за Негово Величие Първото Българско Царство! Той трябва да бъде кратък и мощен! Като звънене на камбана – бавно и строго отброяващи удари като известие за смъртник. Боже опази! Не може България да е смъртник! Не може!

Царедворците жадуваха Константинопол за себе си. Нямам друг избор освен тях там водя – като имигранти; за να видят сами своето пълно унижение и триумфа над убийството на България!