Заточен

Никога не съм си представял, че ще стигна до такава ситуация, дори в най-страшните си сънища. Каквото и да се случваше, винаги вярвах, че всичко ще бъде наред. Но сега изглежда никой вече не се интересува от мен. Ако не си полезен за обществото, както аз бях, те оставят на Острова сред останалата утайка: възрастните хора, бедняците, болните и децата на родители без средства за издръжка. Всички сме затворени на този огромен хълм от отпадъци и живеем в едно от най-жалките състояния. Изоставени сме на произвола на природата; когато опитаме да избягаме, ни унищожават спътниците. Най-тревожното е, че през нощите в плътната мъгла спътниците губят зрението си. Хората тук изпращат своите войски от крещящи чудовища след нас – да ни преследват и мачкат. Представете си какво преживявам аз – „Големия“. Някой който някога вдъхваше респект и нямаше страх от никого или нищо. Но с времето остарях… а под остаряване разбирам отчаяние и неспособност да предотвратя ужасите около себе си. Това място е истински ад или поне близо до него – такова впечатление ми направи досега… докато не открих тунелите и жената там...