Благочестиви спомени

Съществото, което наричам "аз", се появи на света в понеделник, 8 юни 1903 година, около осем часа сутринта в Брюксел. То е потомък на французин от стара фамилия от Нор и белгийка, чиято родословна линия е живяла дълги години в Лиеж преди да се премести в Ено. Мястото на раждането - тъй като всяко новородено събитие представлява важен момент за родителите и техните близки - беше на авеню "Луиз" номер 193, но преди петнадесет години сградата вече не съществуваше, погълната от голяма сграда.

Записвайки тези факти, които сами по себе си нямат особено значение и все пак ни отвеждат далеч от собствената ни история и даже от историята като цяло, оставам удивена пред сложната мрежа от случвания и обстоятелства, които повече или по-малко определят нашето съществуване. Това момиченце – вече свързано с християнското летоброене и Европа през ХХ век – това малко розово телце, плачещо в синята люлка ми поставя редица въпроси; колкото по-простички изглеждат те, толкова по-опасни стават. Един опитен писател би избягвал да ги формулира. Сигурна съм, че детето всъщност съм аз; няма как да го оспорвам без да поставя под въпрос всичко останало. Но за да се освободя донякъде от чувството за нереалност при тази идентификация трябва да прибегна до фрагментарни спомени или информация получена вторично — открития чрез писма или бележници, които никой не е изхвърлил и от които нашият стремеж към знание извлича повече отколкото те могат действително да предложат; а може би ще посетя кметства или нотариуси за справки относно оригинални документи с административния им език лишаващ всякакво човешко съдържание.

Разбирам добре колко невярно или неточно може всичко това да бъде: както спомените преразказани многократно между различни хора; шаблонно подобно на попълване на формуляри за паспорт; глупаво като семейните легенди предавани през поколенията и замърсени със слоевете време подобно на камък натрупан върху лишеи или ръжда върху метал. Тези уж известни парченца информация все пак са единствената връзка между мен и онова дете; те служат като спасителен пояс който ни държи над водовъртежа на времето. Заинтересована започвам тук да запълня празнотите около тях с надеждата да видя какво ще произлезе при тяхното свързване: образът на един човек сред множество други обекти—места—или пък краткотрайни проблясъци към неизразимото без име и форма.