Дневник на една изгубена обич

Вярата не представлява знание, а е начинът, по който човек живее в състояние на незнание.

Ерик-Еманюел Шмит успява да изрази универсални истини чрез личната и интимна разказана история за траура си след загубата на обич. Читателите лесно могат да се идентифицират с неговите чувства. Основното послание е, че животът остава красив и продължава напред.

След повече от 30 свои произведения, преведени у нас, в настоящия „дневник“ авторът отново (както и в „Нощта на огъня“) прави жест към читателите: той разкрива част от своя богат вътрешен свят и околна среда – семейството си, отношенията с баща си и начина си на живот. Въпреки тъжния повод – смъртта на майка му – Шмит успява да трансформира мизерията си във възприятие за "задължението към щастието", което тази светла жена му оставя като урок по живота; урок изпълнен със страст към изкуството, чувство за хумор и култ към радостта.

Чрез анализа на собственото си страдание зрялата версия на Шмит ни предоставя поглед върху света му, където силната връзка между едно дете и Майка (с главна буква) доминира. Творчеството служи като спасителен механизъм, който го извежда от дълбините на скръбта…

Както в „Нощта на огъня“, авторът използва лични преживявания по време на загубата siза близък човек , за да предаде общочовешки теми; всеки читател може да намери частица от себе си там. Основният акцент остава върху това колко прекрасен е животът и как той продължава.

Когато се срещнахме пред петдесет години и тръгнахме рамо до рамо, ние бяхме силни and спокойни - централна фигура в един свят, чиито картини оживяваха под стъпките ни. Мама ми даряваше светлина; аз я осветлявах обратно - сияехме непобедими докато тъмнината постепенно се отдръпваше под натиска нашето сияние.