Мравка на перваза

Започнах да изразявам мислите си на глас:
– Пееш ми... Това трябва да е нещо положително. Но аз избягах. Какво съм постигнал? Предадох, не простих, откраднах и бях жесток... а ти все пак пееш за мен. Не заслужавам доброта, камо ли песни.
Птицата беше черна, а дървото под нея изглеждаше така, сякаш ще се срути всеки момент. То не бе мъртво – то бе убито.
– Все още не е дошло твоето време. Затова те радвам с песента си.
– Значи ти си камбана? Обявяваш ли времето? Звъниш като предвестник на съдбата?
Птицата запя по-силно. Някой трябваше да й каже, че изпълнението ѝ е лошо. Тя крещеше и щракаше с клюна си, сякаш отваряйки и затваряйки ръждясали метални врати.
– Оглушаваш ме! Спри! Аз дойдох тук за...
Тогава птицата спря и попита:
– За какво дойде? Върховете са само за тези, които могат да летят.
Аз възразих:
– Никой човек не може да лети.
– И никоя птица няма способността да говори. Нали?
С размахване на тялото си и повдигнат клюн тя полетя нагоре.
И аз тръгнах след нея.