В желания момент

Периодът на първоначалното издаване на тези четири книги – „Смъртната присъда“ (1948), „В Желания момент“ (1951), „Онзи, който не ме придружаваше“ (1953) и „Последният човек“ (1957) – е средата на XX век. Този времеви контекст съвпада с живота на Морис Бланшо (1907-2003) и написването на неговите произведения. Това време може да се разглежда като начало на постепенното отдръпване на Бланшо от Париж и публичността, която града олицетворява, към размислите му в усамотението в средиземноморското селце Ез. На български вече са достъпни два сборника, които обединяват повечето от известните му литературнокритически текстове - „Предстоящата книга“ и „Литературното пространство“. Въпреки това, настоящите четири заглавия представляват първичния опит за представяне на творчеството му в България под етикета фикция. Както става очевидно, този термин е класически; но при Бланшо и характерния тип мислене, което той изповядва, определението изглежда донякъде неточно поради трудността да се установят ясни граници с хуманитаристиката. Освен това остава спорно доколко всяко опити за категоризация чрез дефиниране могат да бъдат дълбокомислени. Произведенията предизвикват размишления относно жанровете: те или нямат конкретна класификация до момента или всъщност служат като отказ от самото назоваване на жанровете. Тези неопределими текстове напомнят за стремежа на Бланшо към усилия подобни тези на Маларме - да прави безполезни разделения между критика, рефлексия, романи и поеми... Всичко това е в името на опита "писане", което той нарича "най-великото насилие", тъй като то нарушава закона във всички егоистични форми."