Написан камък

Най-съществените ни страхове нямат корени извън нас. Затова слушах вътрешния си глас, осъзнавайки, че по този начин всъщност се свързвам със самия себе си и с дълбокото си същество. Усещах основната мелодия на собственото си битие, своеобразното „исо“, което звучеше остро и налудничаво като вика на стар парен локомотив. С настъпването на нощта този вик постепенно затихваше – заедно със светлината. И тогава, изпълнен с радост и спокойствие, търсех някоя близка кръчма или заведение за бира; хранех се без да обръщам внимание какво ям и пиех две-три бири или бутилка вино, или няколко чаши гроздова ракия. Пътят обратно вкъщи винаги беше дълъг – преминавах през няколко трамвая, тролея и автобуси.

Прибирайки се късно вечерта в полупразната стая под наем, виждах познатия двукрил гардероб, евтината маса и единствения стол с разпиляните върху него вестници. Легнах облечен както бях – дори не свалих обувките си; защото ВИКЪТ бе заглъхнал временно, но щеше отново да възникне с утрото – а сутринта винаги носи своите тревоги.