Абсурдни времена 2

Той:

О, изглежда вече нямам тайни пред теб!
В Миро те разпознах – в атлазно синьо!
Луна. Сърце. И този твой стих
аз вплетох на платното с моя рима.

Говориш за…
Разбира се, познах!
Париж е деликатен, радостен и провокативен!
Че ти си мой още от София признах!
Че аз съм твой в Париж, съм благодарен!

Минаваме през стария площад Пигал
и всички двойки ни гледат с завист –
ако Ван Гог беше тук да ни види,
можеше след това да рисува слънчогледи!

Тя:

С теб, разбира се! Няма друг,
с когото мога из Париж да се разхождам.
Напук на всичките страхливци и напук
на дамите, които не могат да понасят,
които ни наблюдават с потиснат поглед
и шептят зад гърба ни със свити устни:
„Какъв ужас! Той с нея! Жив позор!
Той е безразборен! Тя пък е развратна!“
О, няма спор! Свещена простота!
Дори не осъзнават колко са прави!
Безразборни – в града на любовта!
Развратни – ами така върви играта!
През рамото ми лежи твоята ръка,
аз пипам гайката на твоите панталони,
пресичаме площад Пигал по този начин
и той аплодира от балконите.
Ако Ван Гог можеше да види как спускаш длан към моя лакът –
с кръв от отсечено ухо би нарисувал сто картини!
Актови.