Нощем с белите коне

Той се намираше в тъ darkness, сърцето му бе неспокойно. Изведнъж си спомни белите коне, сините бели коне, в нощ, която изглеждаше невъзможна – гъста като кръв и студена като стъкло. Елегантните ноздри бяха отворени широко, сякаш гледаха с очи; шията им беше напрегната. Той отлично разбираше причината да желае да притежава картината. Това всъщност представляваше неговия първи спомен – нещо, което детските му очи бяха зърнали с учудване. Светът не се бе разкрил пред него постепенно или плавно; той не е изникнал от сенките и не се е оформил от хаоса. Ако наистина е било така - той просто не го помнеше. Светът се беше открил за него подобно на завеса в театър. И тогава видя синята нощ и белите коне, които ясно звънтяха с железните си копита. Високият кабриолет с твърди седалки и дъсчени облегалки подскачаше по неравния път. Спускаха се през някаква затънтена планинска клисура; конете тичаха равномерно напред, а той виждаше само техните гърбове и остри уши в началото. Пътешествието продължаваше безкрайно време, сякаш вървяха към друг мрачен и подземен свят. И въпреки че беше нощ, всичко му изглеждаше удивително ясно.