България... една човешка длан

**Есен**

Сбогом, произнесох.
Ако така си решила,
добре…

Скъпа,
като мигновени чайки
ние се срещахме тук,
случайно.
И звезди –
колко много звезди
осветяваха вечерта ни...
Но светът е променлив;
виж как двете следи по пясъка
изчезнаха –
вече ги няма.

Последните думи заглъхват в далечината,
непроизнесени,
както преди.
Есента –
есента –
тя преминава оттук,
разпръсквайки жълти листа.
Аз съм уловен.
Осъден.

Знам -
ще загина
на кладата на любовта.

Вятърът духа и храстите влачат краката ми.
Хоризонтът е свалил капюшона си
като палач.
Някой плаче…
Защо? Няма причина за сълзи.
Аз потъвам в вечерния мрак.

Горя.
Изчезвам сред дима,
както чезне
еретикът под осъждане,
както лодката изчезва
в разбушуваните бездни,
както брегът бледнее в тъмното.
Сбогом, казах.
Ако така си решила -
добре…
Сбогом! Сбогом!
И морето реве с всичка сила –
това Черно море.