С лице в мравуняка. Стихове

Снощи влязох в градината и звездите ми прошепнаха:
"Пред теб тук са били други,
други гласове звучаха сред росата и имаше други обичащи... Кой си ти?"
Облак покри небето, дъждът заплака, а месецът освети всичко.
Забелязах как розите се показват като деца,
с кървящи ириси на фона на празнотата в душата ми.
Видях божурите да горят с бели воали,
усетих магически ритуал - свещ в ръката, която запалва
лампички като символ на победа,
видях врати с позлатени детайли сред атлазени градини,
млади момичета с устни от перли и мъже във военно величие,
благородни дворци и трон под лавров венец,
както и страданията, които носим...

После времето замръзна и бурният вятър нахлу при мен
като разгневен просяк, който безмилостно е хлопал по моите врати през тъмните нощи...
Нямах сили да избягам или да се изправя срещу него; не можех
да намеря думи-истини за да разчупя упоритата си болка;
дори нямаше злост у мен - към отраженията
в съновиденията не можех да хвърля камък
или да разбия тежестта на миналото.

Снощи пих самотен напитки в градината си, пеех и плаках.
Моите сълзи течаха към нищото,
докато плачът ми звучи като въпрос без отговор –
небето се разби... И прозрях:
вярвах слепешком в моята звезда, а тя никога не е светила за мен!