Пиеси: Стъклената менажерия. Трамвай „Желание”. Френският квартал

Пътувах из много места. Градовете минаваха покрай мен като сухи листа, ярко оцветени, но откъснати от дърветата си. Исках да спра, но нещо постоянно ме преследваше. То се появяваше внезапно и винаги ме хващаше неподготвен. Може би беше позната песен или просто парче стъкло...

Погребенията изглеждат красиви в контекста на смъртта. Те са тихи, докато смъртта понякога е бурна; тя може да диша слабо или силно и дори да крещи: „Не ме оставяй!“. Дори възрастните хора понякога произнасят същите думи – сякаш можем да ги задържим! А погребенията са спокойни, украсени с красиви цветя.

Хората изчезват след мен. Познатите лица от определени места се отправят към неизвестното... напускат те точно когато ти тръгнеш натам. Земята сякаш ги абсорбира, стените ги усвояват като влага; остават само призрачни спомени; гласовете им стават ехо – тиха мелодия, която никога не забравяш.
Сега тази къща е пуста.