Ние. Дневник на падението

Разбрахме, че нова Русия не ни е нужна и никога не сме я желали. Нуждаем се само от старата Русия: имперска, такава каквато беше преди, независимо от обстоятелствата. За нас бъдещето изглежда като миналото.

Но имам ли право да говоря от името на народа, след като не успях да предвидя нито войната, нито фактическото съгласие на хората с нея? В момента съм в политическа миграция и у дома ми наложиха етикета "чуждестранен агент", а дори съм обявен за издирване.

Кои са всъщност „ние“? Може ли да се определи кой е т.нар. „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“? Какво общо има между всички живеещи в страната освен задължението да плащат данъци на Кремъл и готовността си да жертват живота си за него в конфликти? Има ли изобщо интелигенцията или средната класа връзка с тези условни „масови” групи?

Тези въпроси остават без отговор.

Въпреки това понякога усещам определени комплекси и болезнени точки, стремежи и мечти, които стават общ знаменател за много мои сънародници. Когато подредиш статии по хронологичен ред върху темата за трансформацията на Русия – от страна със стремеж към нормалност до държава, която отблъсква тази нормалност – те започват да приличат на истински дневник на масовото съзнание и колективното несъзнателно.

Дневникът разказва за падането в черна дупка.

Ние естествено тъгувахме по империята; мизерствахме по величието й. След като Западът отказа да ни приеме с любов, поне желаем страхопочитание подобно на миналото. В родината си останахме малки и безправни мравки, но все пак трябваше да можем гордо да сочим нашия мравуняк.