Лична антология

Творчеството на Венюс Кури-Гата е обогатено от влиянията на френската и ливанската култура, които в съчетание създават уникалната привлекателност на нейната поезия. Въпреки че тя избира да пише на френски, арабските ритми и образи присъстват осезаемо в нейното творчество. Темите за семейните призраци, смъртта, женствеността, имиграцията и културните конфликти са вплетени в произведенията ѝ с удивително метафорично богатство, вдъхновено от въображението и стилистиката на арабския език и поезия. Чувстването на безнадеждност и загуба представлява основни мотиви в стихотворенията ѝ: те рисуват експресивни и мрачни картини на сюрреалистично отчуждение.

През 1997 г. Венюс Кури-Гата получава наградата „Жюл Сюпервиел“ за своя „Лична антология“, която сама е компилирала. Тази антология включва неиздавани стихотворения (от периода 1995 – 1996) както и селекция от няколко предишни сборника: „Сказания за един глинен народ“ (1992), „Монолог на мъртвия“ (1987), „Препъналото се слънце“ (1982), „Сенките и техните вопли“ (1979), „Кой говори вместо ясмина“ (1980) и „Състраданието на камъните“ (2001).

В предисловието авторката задава важен въпрос относно своето обсесивно отношение към темата за смъртта: "Защо чувствам необходимост да говоря именно за това?" Споменавайки заглавия като "Врява за една мъртва луна", "Мъртвите нямат сянка" или "Монолог на мъртвия", тя ни отвежда обратно до 1975 година, когато наблюдавала ужасяващите сцени от войната в Ливан. Тя признава колебания относно превръщането им във литература; чувствала се виновна, че използва мертвеците като литературни фигури.

Наскоро читателят открива, че дори при разглеждане темите около смъртта Венюс Кури-Гата подхожда без излишен драматизъм. От страданията си тя извлича висококачествено изкуство; поезията й носи човечност и утеха в трудни времена, възстановявайки надеждата чрез жреческата роля на твореца.