Дордето не се вижда, Иисусе мой!

В Мексико се вярва, че с напредването на възрастта хората започват да се свиват, за да заемат по-малко пространство на земята, която са обитавали дълго време. С времето те могат да станат и капризни или почти напълно да откажат да споделят нещо – техният съкровен свят от спомени постепенно става прекалено ценен момент в настоящето.

Гласът на авторката, която е на същата възраст като Хесуса Паланкарес, плавно преминава един в друг, подобно на смесването между реалността и въображението. Двете живеят в една и съща къща на улица „Сур“ 94, под покрива й; там е последният дом на Хесуса и тя го организира с летви, тухли и парчета плат. Въпреки наличието на котлон, тя прави малко огнище директно върху пода и окачва своите фусти на канап като завеса – плътна завеса отделя леглото от останалата част от бедната стая; видима е дървена маса, служеща както за гладене, така и за хранене; под единия крак стои тухла за опора. В ъгъла са наредени статуетки със светци - познати още от предишния квартал - а сред тях личи светият Младенец от Аточа с неговия стрък светлоглава леуцена.

Гласът забравя ролята си при изповедта но запазва силната си връзка с живота. Все пак именно този дом излъчва нов живот чрез болка и сила. Ден преди заминаването си Хесуса казала: „Хвърлете ме навън да ме изядат кучетата! Не ми помагайте! Не желая никому нищо.“ И добавила: „Оставете ме сама“ – тези думи подсказват моментa когато човек страда толкова много, че не може да спре мизерията си дори ако протегнат ръка към него; мисълта му избледнява във времена минали…