Записки по българските въстания

Не спирам да се чудя откъде идва тази божествена дарба у медвенското овчарче Джендо. Може ли през вековете на робство някакъв ген да е останал скрит, съхранен и чакал своя момент, за да вдъхнови душата на един мъченик? Независимо от това дали е възможно или не, "Записките" са тук пред нас и ще продължат да съществуват.

В българската литература можем да намерим по-гладки редове и стилни произведения, но няма друга книга толкова българска като "Записките". Когато ги преглеждах отново, ме обзе тревога как ще бъде прието словото на Захари Стоянов от днешния нетърпелив и малко четящ човек. Дали той има смелостта и търпението да прочете целия този епос? И още по-важно – ще успее ли да види себе си в него? Вероятно ще се учудва колко примитивен и почти зверски е бил животът на тези деца и юноши из Балкана и пасищата на Добруджа. Ако читателят прояви упоритост, вероятно ще търси значението на многобройните турски термини в текста; а ако е доброжелателен въпреки трудностите с езика, би могъл да признае, че стилът на Захари Стоянов превъзхожда съвременната ни несигурна реч.

Захари Стоянов остави своите записки за нас - за радостта ни и нашето притеснение, за смеха ни и слезещите ни сълзи над съдбата. Той напусна света едва навършил тридесет осем години. Слуха твърди, че може би го убили с отрова - вероятно от благодарност.

Той вече не е сред нас; подобни нему също липсват. Никой не знае дали някой ден те пак ще се появят или ние завинаги ще останем сами." /Георги Данаилов/