Дневник на една изневяра

Йоргос Дукарелис, археолог и преподавател в Атинския университет, се завръща на Малките Циклади след двайсет години от момента, когато участва в експедиция, която го издига до известност и променя коренно както личния му живот, така и професионалната му кариера.

Сега той е готов за нова експедиция – този път навътре в собствената си душа. Възобновявайки посещенията си на местата от миналото си и разхождайки се сред спомени и невидими връзки с три жени – от различни периоди в живота му: далечното минало, близкото минало и настоящето – под яркото слънце на Егея между скали, безплодна земя, море и безкрайното синьо небе, Дукарелис ще търси начин да организира мислите си и да възвърне спомените за онова решаващо лято.

Този роман разглежда теми като времето, неговата жестокост, паметта, любовта и предателството. Какво всъщност терзае съзнанието му? Животът му не е сценарий; няма предварително написан план. В действителността единствено невидима ръка пише историята докато тя се развива. Той винаги е смятал себе си за човек с визия за бъдещето; искал е сам да контролира съдбата си. Но сега това изглежда извън възможностите му. Единственото желание на Йоргос е да подреди хаоса в ума си и да придаде форма на живота си - който все повече бягат от него като пясък през часовник.

Дори когато успява да разкрие тайните на древността или ежедневието на праисторическите хора чрез своите проучвания, той остава напълно объркан относно собственият свой живот и загадките на душевния свят. Всеки опит да намери решение води до загуба в мрачните дълбини на собственото му съзнание. Там само плуват въпроси; липсват ясни отговори подобно тези които предлага със своите находища или книги.

Желае малко спокойствие , а понякога даже допуска мисли за оставяне зад гърба му костите си именно тук - стига смъртта да настъпи случайно или естествено. И може би археолозите много години по-късно ще открият останките му заровени край някой праисторически гробища – датировката им ще започне точно с пет хиляди седемстотин тридесетте години необходими за полуразпада на радиоактивен въглерод 14 . Тогава живял теоретично ще получи нов контекст . Сегашният момент обаче изглежда абсурден , особено ако помисли колко кратък е жизненият ни цикъл спрямо хилядолетията назад към тяхната история . Още по-малко би могло веднага сравняването с милиард годишната Земя или 13 ,7 милиарда година Вселенска вечност.