Поразените

Група жени, чиито съпрузи са загинали, се отправят в студеното февруарско утро към мястото на трагедията. Сняг пада от небето. Жените мълчат. Те приличат на черни мироносици, но не за да донесат радостна новина, а за да видят ямата, където телата на техните мъже и бащи са погребани под слой сгурия. Снегът не остава върху този тъмен кръг – той се топи. Всичко около тях е покрито с бяло, докато самият кръг остава черен.

Историята разказва за три жени и едно дете, които преминават през трудни моменти от нашето минало. Те са засегнати от тоталитарния режим след съветската окупация след преврата на девети септември.

Всички ние – родени преди или след '89-та година и свързани по някакъв начин с България – носим раната от тези събития така както сме засегнати от Чернобилската катастрофа. Масштабът на щетите тепърва започва да става очевиден и това е печално известно за всички нас.

Но всъщност "Поразените" ли са истински поразени?

Този въпрос ме тревожеше и успокояваше едновременно по време на писането ми за трите жени и детето.

Какво представляват поражението и победата?

В главата ми непрекъснато звучеше известната фраза на свети апостол Павел: „…силата ми напълно се проявява в немощ…”.

Кой е по-силен в очите на Бога - онзи, който тихо страда вътре в себе си или този, който безсрамно празнува?