Когато бях Хемингуей

Заглавието на Николай Петков "Когато бях Хемингуей" трябва да се възприема с пълна сериозност и да се чете буквално. Всекидневният живот на Петков се опитва да го вкара в рутината и монотонността, но той не позволява това. Той създава реалности, които са по-достоверни и значими от обикновеното ежедневие.

Въображението представлява генерирането на активни и действителни образи. Те олицетворяват взаимодействия между различни жизнени динамики, включително тези на твореца им. В тях няма нищо измислено или безжизнено; те са част от света, който живеем. Затова Николай Петков разбира, че историята не просто ти разказваш – тя разказва за теб; тя е твоя собствена и никоя друга; но може да бъде предадена и от други хора. В такъв контекст историята не е плод на въображение, а процес на обработка по много начини, което прави важно кой я сътворява. Подобно на една от героините в произведението му, той има дарба за оцеляване и разказване - душата му е "като магарешки бодил", полезен макар че не става за цветя.

Животът на отец Николай е автентичен - той не изобретява истории лежейки у дома си. Дори при ограничените си средства вече е пътувал до половината свят с всякакви транспортни средства – пешком или автостоп - и говори само за преживяванията си. Мастърството всъщност идва в умението да мълчи: "в голямата литература балансът между казаното и неизказаното наподобява този между видимата и невидимата част на айсберга".

Георги Каприев