Градината на епилога. Поема

Четенето на „Градината на епилога“ напомня за важността, която херменевтичната философия отдава на връщането към предсократиците. Марангозов не може да се нарече философ единствено поради факта, че стилът му не е дискурсивен. Въпреки това, както в „Градината на епилога“, така и в ранните му поетични творби присъстват редица предсократически въпроси. Те касаят идентичността - името, което всъщност не те определя; случайността в живота такъв, какъвто го възприемаш; концепцията за съдбата; черупката, която предлага само привидна защита; и имплозирания свят - този свят, който свива и разширява своите граници не благодарение на знанието или качествата на обществото, а заради човешкия опит с времето – процесът свиване настъпва не от намаляване на пътищата, а от увеличаващия се страх в паметта.

„Не ми трябва поезия без критика към цялостната ми ценностна система.“ Не помня чии са тези думи. Независимо от автора им обаче, изискването ще изглежда странно за онези хора, които виждат поезията като пространство единствено за красота и удоволствие вместо място за дълбоки размисли. Но тя има потенциала да бъде морално остроумна. За да оказва влияние върху читателя си, поезията следва да носи етично зло – тя няма да проповядва или жалее, а ще бъде завладяна от ужасяваща идея: че законите могат да бъдат произволни и въпросите относно естеството на човека остават нерешими (имайки предвид неизменния конфликт между инстинктите).