Резерват за грешници. Сатирикон

Понякога сам се учудваше на себе си – сякаш се държеше като нормален човек, но внезапно в него нахлуваше животинската същност. Особено вечер, когато беше сред гората. Той ставаше нещо диво – нападаше и бягаше, падаше и лежеше, готов за скок или пък спотайвайки се да избегне опасността. Живееше с усещането за величие в планината; там той принадлежеше на природата. Пълзеше по стръмнините, изкачваше хълмовете и улавяше всеки шум около себе си. Сетивата му бяха изострени до крайност и го предпазваха от грешки. Движенията му бяха толкова уверени, че изглеждаше все едно имаше карта с обозначените местности и обитатели пред очите си. Следеше всичко около него постоянно и знаеше къде са другите животни и какво планират да правят. Разпознаваше ги лесно и чувствашe власт над тях; сам решаваше коя твар да убие и коя да остави жива. Фактът, че рядко взимаше решение за смъртоносен удар го изпълваше със гордост - той бе великодушен! В неговия свят никой не оспорва моженеето му да взима важни решения.

Когато се прибирал у дома - нито лук ял, нито мирисал дори.
След като възвърнал трезвият си ум след преживяванията в гората, чувствал глад и сядал на пейката пред дома си задавайки въпроса: "Ами сега? Какво правя тук?" Чудел се дали действително всички значими моменти от живота му са свързани само с нощните приключения в гората или останалото е без значение? Устремил се още по-силно към утвърдяване на своите правила както в планинските пустоши, така и в забранените зони за простосмъртния такъв като него.