Вероника решава да умре

На 11 ноември 1997 година Вероника реши, че е време да сложи край на живота си. Тя внимателно почисти стаята в женския манастир, където живееше под наем, изключи радиатора и се погрижи за зъбите си преди да легне.

Взе четири опаковки с приспивателни от нощното шкафче. Вместо да ги стрие и разбърка с вода, тя предпочете да ги приеме поотделно; желаеше да има възможност за размисъл между намерението и действителността. С всяко хапче увереността й растеше и след пет минути всички опаковки бяха празни.

Не знаейки колко време ще мине до загубата на съзнание, оставила беше едно френско списание - „Ом“ от текущия месец – което току-що бе пристигнало в библиотеката, където работеше. Въпреки липсата на интерес към информатиката, прелиствайки страниците му, попадна на статия за компютърна игра (оптичен диск), създадена от бразилския писател Паулу Коелю. Той бил част от нейния свят след случайната им среща по време на конференция в кафенето на хотел „Гранд Юнион“. Разменили няколко думи и били поканени за вечеря от неговия издател, но не успели да обсъдят нищо задълбочено.

Запознанството с автора я наведе на мисълта, че той е свързан с нейната реалност и ако прочете нещо за него, времето би могло да минава по-бързо. Докато очакваше смъртта си, Вероника започна да чете информация относно информатиката – тема която никога не я е привличала особено много; това обаче пасваше добре на стила й: винаги търсела най-лесните варианти.

Изненадващо първият ред от текста наруши обичайната й бездействие (хапчетата все още не бяха подействали) и я караше истински за пръв път в живота й да повярва във фраза популярна сред приятелите: „Нищо не става случайно.“

Какво значение имаше точно този ред именно когато умира? Какво послание можеше да крие написаното там? Под картинката свързана със споменатото компютърно произведение журналистът зададе въпрос: "Къде се намира Словения?"

„Никой не знае къде е Словения,“ помисли тя. “Дори това няма какда знаят.” Но въпреки всичко Словения съществуваше – отвън в околните планини или пред очите й - това беше родината ѝ.

Тя захвърли списанието; нямаше желание точно сега да се ядосва над един свят който явно незнае за словенците — гордостта ѝ вече нямаше значение. Беше дошло времето сама себе си оценява; осъзнала бе способността си окончателно να напусне този живот — какво освобождение! И правеше го така както винаги мечтала — чрез хапчета оставящи следа след себе си.