Хичкок & Трюфо

Днес творчеството на Алфред Хичкок е обект на световно възхищение, а младите зрители, които сега се запознават с филми като "Прозорец към двора", "Шемет" и "Север-северозапад", вероятно смятат, че такова признание винаги е съществувало. Въпреки това, реалността в миналото беше доста различна.

През 50-те и 60-те години Хичкок достигна върха на своята кариера и креативност. Той стана известен благодарение на рекламата от Дейвид Селзник по време на техния четиригодишен договор, който включваше успешни заглавия като "Ребека" и "Небезизвестните". Освен това той спечели световна популярност чрез телевизионния сериал "Подозрение" и по-късно с "Алфред Хичкок представя". Въпреки този успех, критиците в Америка и Европа не бяха особено благосклонни към него; те анализираха работата му със снизходителност и често я осъждаха.

През 1962 година, докато бях в Ню Йорк за премиерата на "Жюл и Жим", забелязах как всеки журналист ми задава единствено въпрос относно причините да вземат Хичкок сериозно. Един американски критик дори ми каза: “Вие харесвате 'Прозорец към двора', защото не сте от Ню Йорк.” Аз му отвърнах, че филмът всъщност разглежда киното – познато ми изкуство.

След завръщането си в Париж чувствах тревога. Все още имах желанието да убеждавам хората около мен - подобно на младите критици от „Кайе дю синема“. Започнах да мисля за факта, че рекламният гений на Хичкок може би го прави жертва сред интелектуалците в Америка. Гледайки неговите произведения става ясно колко задълбочено е размишлявал над своето изкуство спрямо колегите си. Ако приемеше предложението да отговори систематично на редица въпроси, можеше да се получи книга с потенциал да промени мнението им.

Така започна историята зад нашето издание. Благодарение на помощта от страна на Хелън Скот – ключова фигура за успешното реализиране – вярвам можем успешно да заявим целевостта ни при публикуването й. Когато книгата бе пусната, един млад преподавател по кино предвиди негативен ефект върху репутацията ми в Америка повече отколкото най-лошият ми филм; но той грешеше! През 1968 г., американските критици станаха по-внимателни спрямо работата му — например „Психо“ вече се счита за класика — а новото поколение киномани прие безрезервно наследството му без оглед към богатството или славата му.

Франсоа Трюфо