Франи и Зуи

Въпреки яркото слънце, неделната сутрин беше достатъчно хладна, за да се наложи обличането на палта - не можеше да се излезе само с сако, както през предходните дни и каквито надежди имаха всички за приятен уикенд по време на мача с Йейл. От над двайсетина момчета, които чакаха на гарата своите дами, пристигащи с влака в десет и петдесет и две, навън на студения открит перон бяха останали едва шест или седем души. Останалите – без шапки – пушеха в малки групички от двойки или тройки в отоплената чакалня и разговаряха помежду си с такава категоричност и авторитет, сякаш всеки един от тях опитваше да разреши някакъв особено противоречив въпрос, който светът извън университета бе обърквал столетия наред.

Лейн Коутъл носеше шлифер "Бърбъри" с явно вълнена подплата и принадлежеше към онези шест-седем младежи навън на перона. Или по-точно казано - той бе там физически, но същевременно държеше дистанция. Вече повече от десет минути стоеше отделен от компанията си точно защото не желаеше да бъде заговорен; облегнат на сергията със списания от дружеството "Християнска наука", пъхнал ръцете си в джобовете му без ръкавици. На врата му висеше червеникаво-кафяв кашмирен шал, който почти не го предпазваше от студа. Изведнъж Лейн разсеяно изтегли дясната си ръка от джоба и реши да оправи шала си; обаче след кратко размисляне бръкна под шлифера си вместо това. Той извади писмо от вътрешния джоб на сакото си и започна веднага да го чете със полуотворена уста.

Писмото беше написано машинописно върху бледосиня хартия. То изглеждаше смотано и старо като че ли вече многократно е било изваждано от плика за повторно четене.