Преносима памет

**(Вълни от прилива)**

Пламен Пенев. "Преносима памет". София: ИК "Стигмати", 2007.

Този непрестанен стремеж, циклична радост в изгнанието, е като завладяващ прилив, който пронизва сетивата ни с различни светове и земни звезди. Понякога потъваме и забравяме, а понякога пристигаме при нас самите – скитници без собствено местопребиваване.

Тази вечност не носи наследство или следи; тя съществува тук и във всички други реалности, които помним и изживяваме. Звездите предизвикват у нас желание да приключим живота си като скитник под запалено небесно пространство заедно с другите течения на живота.

Пристигайки на ново място, чужденецът случайно влиза в нашия живот – просто писар на невидими неща без ръце за нежност към очите ни. В тези дни се движим смирено напред като стар човек обграден от призраци в пустиня.

И все пак стоновете на страданието са неизменна част от красотата около нас - величие сред мълчаливото опиянение над света. Радостта живее в спомените на другите, докато студеният вятър прокрадва носталгия през сърцата ни. Настоящето спи дълбоко вътре в нас и продължава да витая даже когато сме будни; душата остава една постоянна стена срещу която удряме всеки път щом се пробудим.

Какво огромно бреме носим навсякъде освен немощта да заспим? Без този свят и всичките му места извори искряща вода текат по небесните земи. Чуваме гласа на божественото идвайки от задръстен кладенец.

Безкрайността между нас и светлината е непостижима; къде ли е тази перфектна стая? Красотата само допринася към огорчението ни - преминаваме един покрай друг незнайни лица по земята без да осъзнаваме какво правим.

Наскоро белият кит отвежда душите до своята пропаст – суета разплискана между плътта и костите ми... Каква полза имам от нещо навън през дефилета образи?

Думите звучат несигурно – какво могат те? Огромният сън властва навсякъде… Тази немощ да легнем някъде далеч от настоящето ме преследва постоянно...

Все още чувам това колебливо стенание красивото величие оставило отпечатък върху мен всяка сутрин когато ставам…

* * *

Мислим си че живеем но всъщност сънуваме; убежищата са построени от книги със световете сведени до думи - обхванали целия живот чрез редове текстови.

Дъждът пада с тежест подобаваща смутена тъга присъпление чудновато… Явно душата е необятна а животът краткотраен! Свободният ден лежи там долу в бездната…

Залезът ненуждаещ се стои над спяща Земя – солена тъга никога няма край ... Защо все още разговаряме?

Живея вътре него; добротворното сякаш само е мечта останала непозната… Небесният бриз разтваря прозорците откривайки свеж мирис среди красиво замислен пейзаж!

Необяснима магическа сила шепне тихо нейния глас улавян сред облаци морски цветя...

Нескончаем разказ прелита плавающе разнообразие водене назад напред… Само тихички боеве заливат онези гордости лунни сияния никога неподлежащи разбиране!

По алеята паркова крачим нарушаващи сухота листа танцуващи океан разум притеглям мечтайки себе си! Сини миглести простори преливат почти прозрачността!

Странстването наше винаги оцветено привидение водопад... Прекрасната загуба защитавайте любов моя!

На 21 май 1913 година лодкар среди мъртвешкия южен зной хиляди мушици блуждаеха свободните криле несветлина развихряха вечерние сенчица...

Ето защо познавам правото поздравлявам незнайни хора иначе изпращащ ритуални надежди силни както мојата ...

Не възпявам истинската действителност но творческата свобода просветлена мени натоварвам мислеше одухотворяване!

Изключително ще ти помня жилавата дистанция загубила значение прекрасного сада направлявана трогателноподходящ начин взема собою онази чертовщина страшлива гибелен израз празнувавш мощнотребования мистерии

Вторично слугуване заключавало — лесничество условлено злоупотребление желающее во всем мире свой уникален путь потребляя тяжелое дыхание жизни недоступные переходы факты времени перегруженные пространствами наших долговечностей

История бесконечно плавная ощущаемость вдоль глубокого ужаса проходящего через истину наконец то волшебный момент своей земли распахнутых дверей спрятанных людей покрытых теплом личных воспоминаний вероятнее всего пройдет что-либо пусть будет так