Дуински елегии

„Дуински елегии“ представляват един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, написан от Райнер Мария Рилке в замъка „Дуино“, разположен близо до италианския град Триест и издигащ се над ясните води на Адриатика.

През зимата на 1912 г. поетът започва да композира своя цикъл стихотворения именно там. В градината на замъка той изпитва мощна творческа енергия: Първата елегия му идва като осъзнаване и с нея стартира едно лирично изразяване за уязвимостта на човешкото съществуване. В „Дуино“ Рилке пише първите две елегии и фрагменти от следващите, включително началото на Десета елегия, която планира като кулминация на целия цикъл:

Някога, озарен от жестоко прозрение,
ще запея – тържествена похвала за добротворните ангели.

Поетът завършва своя труд десет години по-късно – през студения февруари на 1922 година в замък „Мюзо“, който датира от XIII век и се намира в швейцарския кантон Валис. Подкрепян от меценати, които му осигуряват всичко необходимо – светлината на свещите, работното място и храната, сервирана веднъж дневно – Рилке работи със завидна страст върху произведението си, което счита за повече от просто стихосбирка; тези елегии са неговото наследство и поезия насочена към душата.

След шестгодишно прекъсване между 1915-а и 1921-ва година - период през който светът преживява катастрофални промени - Рилке изпраща удивителни писма, пълни с мизерия и философски размисли относно основополагащи въпроси за живота: От какъв мрак произлизаме? Към кой мрак ще потъваме след краткия ни живот? Какво ни обединява с безкрайната вселена? И какво точно правим тук? Какви задачи имаме?

„Дуински елегии“ биват публикувани през 1923 г. в лайпцигското издателство „Инзел Ферлаг“.

Настоящето издание предлага великолепен превод дело на Кирил Кадийски - признат майстор в областта на поетическия превод както у нас така и зад граница. Томът съдържа десетте основни елегии плюс още шестнайсет стиха от Рилке. В допълнение има откъси от "Писма до един млад поет" (преведени от Мария Енчева), "Флорентински дневник" и "За поета" (в превод Бисерка Рачева).

Кой би могъл да чуе моя вик сред многобройните ангели,
когато възкликвам? На кой милосърден херувим
може сърцето ми да отвори – без мигом да падна
под мощната му власт? Нима красотата не поражда
страха... Ужасът все пак може да бъде понесен,
докато тя радост предизвиква у нас,
небрежно пропускайки да ни унищожи напълно... Всеки ангел носи ужас!
Ох! По-добре да останем мълчаливи;
да преглътнем нашият тъжен плач.
Кого можем да призовем за помощ?
Ангелите няма; хората също!
И проницателните създания вече знаят
колко сме беззащитни даже вкъщи,
насред света пълен със значения...
Из „Първа елегия“

* * *
Роденият с лира –
кой бог го дари! –
не спира своето пеене
дори край Лета.
Щом вкуси смъртта или загуба,
той сам рони мелоди;
дори във дълбините тъмни.
Образа във водата –
макар помрачено,
остава чисто човечен.
Само в два свята –
сред двойния плен -
гласът остава вечен.
    Из „Сонети към Орфей”

* * *

СТРАХ
В гора оголяла птичи зов звучи:
безсмислено среди голотата.
Но все пак този звук проникнал долита;
като застинал момент висейки над гората пуста.
И във него всичко присъства:
земята лежи сякаш немая;
небето зее подобно празна яма,
a новият миг трепери уплашено тихо –
млъкнала минута… Сякаш знае:
тук смъртта вече пристигнала e
и няма спасение."