Писмо до света

Емили Дикинсън е една от сложните фигури в световната поезия. Тя се противопоставя на стереотипите, свързани с литературната критика, повече от много други автори. Почти всички нейни критици използват термини като „тайна“ и „гатанка“, а самата тя също ги включва в творчеството си:

През гатанката накрая
мъдростта търси път…

През живота си написва почти 1800 стихотворения, но публикува едва седем – останалите остават разпръснати из тетрадки, писма и случайни листчета. След смъртта й те са открити в чекмеджета сред квитанции, рецепти и старинни статии. В литературата трудно може да се намери друг автор, който да е бил толкова безразличен към общественото признание:

Колко е мрачно да си никой
– и като жаба мокра –
да казваш цял ден свойто име –
пред възхитена локва…

Дикинсън принадлежи към онези творци на словото, които дори след кончината си запазват своеобразно „лично присъствие“. Атанас Далчев, чийто принос за първите български преводи на нейната поезия е значителен, споделя как при първата среща с нейните стихове му се сторило сякаш някой влиза в стаята! Поетесата обогатява списъка ни с невидими приятели от книжните рафтове; тя остава учудена и удивляваща сред величествените фигури на литературата - странна и все пак симпатична. Когато започнем да я четем, чувстваме как тя "влиза" при нас така както изглежда на портрета: грозна и красива едновременно; малка но ярка личност със стреснати очи , втренчени в чудния свят около себе си. Тя успява предварително да осъзнае дори факта, че ще продължи да бъде част от човешкия опит - разбирайки истината зад страданията на своя немощен живот достига до безсмъртието на голям поет.

Този свят не представлява заключение.
Веригата започва тук -
невидима – подобна на музика,
но сигурна – като звук.

Учените няма как да я проумеят –
ще я видиш едva,
когато пресечеш поколенията
и самият ти бъдеш разпънат."