Изчезването на снега

Почит към Мануел Ривас

Творчеството му е толкова близо до ежедневието, но същевременно и изключително празнично. То предлага уют за ума и душата, без да изглежда натрапчиво или затискащо. Преживяванията в стиховете му са многобройни, а усещането остава за вечност – като че ли човек се потапя във времето без край. Намираме идеален баланс между вътрешния свят на автора и реалността около нас, между настроението и крехкостта.

Поезията на Мануел Ривас носи аристократична лекота и омагьосваща сила от битката с живота. Личният глас в неговите творби трепери единствено пред красотата на уязвимостта, отдавайки почит на човека, напълно вплетен във вселената – символизираща неунищожимото наследство на цивилизацията.

Кой може да различи тъгата от радостта в вдъхновението на поета? Игривост от ефирност? Внимателният читател ще забележи как зад нежността на метафорите се крият силни образи. Свободата изплува сред мощната експресивност в словесните изблици на Ривас.

Прекрасно е, че той умее да бъде категоричен; още по-прекрасно е как след почти всяко едно стихотворение оставаме замаяни и опитваме да разгадаем посланието му – което ни приближава все повече до текста и го обогатява с нова любов. Всеки ред поражда нов поток смисъл, който ни учи как да плуваме към него.

„Идвам от земя със shipwrecks”, би казал Ривас. Стих след стих той ще успее да дистанцира войната от нас и ще отблъсква Апокалипсисa; но ние ще усетим дълбокото терзание в него — приглушаването на радостта — както надеждата му за свързаност чрез множество поетически посвещения.

И обичта му.

Марин Бодаков

------------

Мануел Ривас е познат сред читателската публика благодарение на трите си книги преведени на български: романите „Моливът на дърводелеца“, „В дива компания“ и сборника с разкази „Какво искаш от мен, Любов?“ За пръв път излиза неговата поезия – компилация от пет предишни стихосбирки плюс последната - „Изчезването на снега“. Стилът му остава магически привлекателен и актуален както при романите си; журналистическото перо прави коментарите относими даже когато говори за минали събития. Метафоричното звучене e наситено със сюрреализъм така, че границите между поетичното слово και прозата стават размити - те взаимстват помежду си като скачени съдове. Той използва необичайни сравнения които се натрупват едновременно върху себе си черпайки визуални идеи откъдето ли не — подобно бароковия стил комбиниран с класиката видима в катедралата в Сантяго де Компостела; хорами представени отпред , докато оформя прозодии със ясен прост подход . С благоговение спрямо Бога and битието.