Свободен до неправдоподобност

Рашко, който беше тих и самотен, смяташе писаното слово за нещо толкова необходимо, колкото въздухът и храната. В течение на дългия си мъченически период той черпеше сила от него, придавайки значение на всекидневието си. За да бъда напълно точен, трябва да отбележа, че Рашко не се опитваше да победи смъртта с помощта на словото – той всъщност живееше чрез него. Той го манипулираше по страниците както Сизиф търкаля своя камък – без надежди или илюзии, с трагичната преданост на обречения човек, който нито може да избяга от съдбата си. [...] Дори след смъртта си Рашко успя да ни изненада. Останалите текстове в неговия архив показват как е наблюдавал внимателно обществено-политическите събития у нас и как болезнено е преживявал измененията в новата история; той е стремял се активно да реагира на тях. Не зная защо не е публикувал своите размишления и бележки – смъртта му остави тази загадка недосегаема за нас и единствено можем само да предполагаме. Може би просто не е искал да участва в многогласния шум от мнения на известни и неизвестни личности.

Георги Величков