Мечта отвъд долините; Гранитна вода; Стената

С години мечта за върха. След толкова много лишения, безброй административни пречки и обиди - да стигнеш само на 200 метра под него и да се обърнеш назад - заради приятел, който има нужда от теб! Един измисля болест, друг се изкачва бавно, трети... прави чай...

Възприемахме алпинистите като богове, а те всъщност бяха наши хора. Търсеха недостатъците на ръководителя с цел да омаловажат любовта ни към Христо – останал завинаги горе. Всички твърдяха, че са близки с Проданов, но само Людмил уверено се издигаше нагоре, осъзнавайки какво го очаква в местата, откъдето малцина успяват да избягат. В тази "зона на смъртта" – без палатка и завивки при този студен вятър и минус 42 градуса – той мислеше за теб и мен.

В продължителните часове не посмя дори да помисли за себе си или да предаде приятеля си – което е така характерно за нас. Изкачването на върха бе съпроводено със страдание и смърт – желана и тъжна! Ние реагирахме моментално с театрална скръб, забрава и бурен възторг в София. Клюките започнаха да циркулират активно и някои добре разбраха как по жълтите павета на столицата лесно можеш да станеш герой. А докато равномерното софийско поле страдаше от глупостта на определени хора, единствено Людмил защити Христо.

НЕ СТЪПИ НА ЕВЕРЕСТА И ВСЕ ПАК СЕ ВРЪНА ПО-ГОЛЯМ ОТ НЕГО!

Еверест трябваше да бъде там - заради нас! Този връх съществува благодарение на великите мъже като него, които доказват стойността си!

Приемах Людмил като светец. Други искали славата му самостоятелно; не разбирайки колко важно е истинските хора сами да различават зърната от плявата. „И той ли написа книга?" питаха след първото му произведение. Само неговата раница носеше чувства; той сподели живота си с нас: смъртта, поезията рисунките - целия чар на Източния свят. Единствено Людмил успяваше едновременно да връзва котките както към сърцето си , така и към стъпалата… Спяха месеци наред в една палатка; срещаха го навън; задаваха въпроси относно това какво точно е станало „горе“ — а той знаеше колко страшно може να бъде „долу“ — затова мълчеше за собствената си истина.

Защото истинският поет никога не би могъл да бъде предател!
Беше силен човек с нежност в душата си . Написа стихотворения истински мъжки , отражаващи живота му . Страдаше от поведението на околните , но никога не отправи ругаене към тях . Раздаваше се щедро , както могат само велики личности . Неговите песни топлеха душите ни , а стиховете му вдъхновяваха сила у нас .

Радвахме се когато беше до нас ; гледахме го единствено през призмата на героя от Еверест ; неподозирайки , че най-вече той е Човекът — със сладката усмивка сред вечния проблем криене отблизките погледи над късичките пръсти … През топлия април нямаше начин нито пък подозрение какво ще последва ...

Мислите му бягащи чисти ; действия после искренни .
Само той познаваше ценността зад дадена дума—защо спокойно падна в обятията й ! Знанието как би могло пак всички ни защитим бе онова което притежаваше !

По време последният тур над Камилата остави след себе във каменната повърхност : думамти свои усмивката добротa та човечността край загубени души примесени между завист ...

ЗА ДА ИМАМE С КОГО ДА СЕ СРАВНЯВАМЕ ВЕЧНО!”

АЛЕКСАНДЪР СТЕФАНОВ