Мечта отвъд долините; Гранитна вода; Стената

"С години сънувания връх. След толкова лишения, безкрайни чиновнически препятствия, обиди - да стигнеш само на 200 метра под него и да му обърнеш гръб - заради приятеля, който чака помощ от теб! Един измисля болест, друг катери бавно, трети... чай прави...
Смятахме алпинистите за богове, а си бяха наши хора. Търсиха кусурите на ръководителя, за да унижат обичта ни към Христо - останал завинаги горе. Всички се удряха в гърдите, че били приятели на Проданов, но само Людмил вървеше сигурно нагоре, знаейки какво му предстои и откъдето малцина са се измъквали. В тази „зона на смъртта" - без палатка и завивки, при този вятър и 42 градуса студ - той мислеше за теб, за мен, за нас.
В безкрайните, унасящите часове той не посмя да мисли за себе си, да извърши предателство спрямо приятеля си - така характерно за нас. Върхът бе изкачен с мъка и смърт -желана и тъжна! Моментно стряскаме, следва театрална скръб, забрава и неистов възторг в София. Клюките набират невиждана сила и някои добре се ориентират, че по жълтите павета на столицата лесно ставаш герой. И в равното софийско поле Людмата страдаше от простотията на някои и пак само той защити Христо.

НЕ СТЪПИ НА ЕВЕРЕСТ, А СЕ ВЪРНА ПО-ГОЛЯМ ОТ НЕГО!

Еверест трябваше да го има - заради нас! Еверест съществува, за да има големи мъже, които да докажат себе си и върха!
Приех Людмата за светец. Други искаха да разделят славата с него, не разбирайки, че хората могат да отделят плявата от зърното. „И тоя ли прописа?" - Казваха след първата му книга. А само в неговата раница се намери място и за чувства, той само сподели с нас живота и смъртта, поезията, рисунките - целия чар на източния свят. Единствен Людмата връзваше котките на сърцето си, другите - на изтръпналите си пети...! Спяха месеци заедно в една палатка, срещаха се с него на улицата, разпитваха го какво точно стана „горе" - а той знаеше, че „долу" е по-страшно - мълчеше и пазеше в себе си своята Истина и „Истината" на останалите.
Защото истинският поет не може да бъде подлец!
Бе силен и толкова нежен като човек. Написа стихове мъжки, като живота си. Страдаше от хората, но никого не напсува. Раздаваше се, както се раздават само големите мъже. Неговите песни топлеха душите ни, стиховете му ни правеха съпричастни и силни. Радвахме се да е до нас и с нас, но гледахме на него само като на герой от Еверест, неподозирайки, че преди всичко е Човек - с тази подкупваща усмивка и с вечния си проблем да крие от лоши погледи по-късите си пръсти, в топлия април не знаехме какво ще му се случи, но и да знаехме - пак на това ще прилича. Мисълта му бе бърза и чиста, действията след нея - искрени.
Само той знаеше цената на дадената дума - затова с отворени очи прегърна земята. Той можеше и знаеше как да ни пази - ние нямахме сили за нищо! Власт нямаше, която да спре устрема му нагоре!

И в последния си тур по Камилата Людмата остави по скалите и дадената дума, и своята усмивка, и добротата, и безкрайната си човечност за нас — прегърбените от завист души...!


ЗА ДА ИМА С КОГО ДА СЕ СРАВНЯВАМЕ ВЕЧНО!”

АЛЕКСАНДЪР СТЕФАНОВ