Големите надежди

– Къде си се губила, малка маймунке? – попита мисис Джо, като удари с крак. – Кажи ми веднага къде беше, докато аз страдах от страх и безпокойство; иначе ще те извадя от ъгълчето ти, дори да сте петдесет пиповци и петстотин гарджъровци!
– Бях на гробищата – отвърнах аз от мястото си, плачейки и търкайки очите си.
– На гробищата! – повтори сестра ми. – Ако не бях аз, щеше вече да бъдеш мъртъв. Кой те е гледал с двете си ръце?
– Вие ме гледахте – казах аз.
– Защо го направих? – извика тя.
– Не знам – проплаках.
– Аз зная! – заяви сестра ми. – Зная, че никога повече няма да направя такова нещо. И още нещо: откогато си се родил, нито за миг не съм свалила тази престилка. Не стига, че съм жена на ковач (на Гарджъри), ами съм ти и майка!
Но аз само мълчаливо наблюдавах огнището и игнорирах думите й. Защото в ярко светещите въглища пред мен видях беглеца от блатата с веригата на крака, загадъчния момък, пилата и ужасяващата клетва заради която трябваше да извърша кражба в собствения си дом…