Съчинения в 12 тома Т.8: Български хроники I

Тази книга беше необходима. Българският народ се нуждаеше от нея, за да осъзнае своето място в историята, на континента и по света; за да усети мъките и радостите, славата и позора на предците си и през техните очи да проникне в дълбините на собствената си душа.

Работата, която аз свърших, трябваше отдавна да бъде извършена от някой историк – написването на цялостната история на българите. Общите истории, съставени от множество автори, често са разпокъсани и несистематични. Всеки историк разглежда един ограничен период; безспорно изследванията им са ценни сами по себе си, но съсредоточени само върху детайлите те пропускат цялостната картина (кога ли го е казал този известен мислител?).

Създаването на „Хрониките“ бе самостоятелно пътешествие. От началото на 2005 г. до края на 2009 г., цели пет години всекидневно четях и пишех – нямаше неделя или празник; от зори до вечер четях стотици страници с надеждата да изкарам едва една...

Идеята ми за работа вдъхновяваше Паисий: историята не е просто сухо описание на минали събития или жалейка за времето назад – тя служи като звънче за пробуждане на съвременните умове.

Целенасочено търсех взаимодействие с читателя – споделях мнения с него, водех дискусии и го предизвиках; вместо уроци му предлагах диалог - той ставаше мой партньор в опитите ни да разберем мъглата около вековете.
Обявих скуката за духовна зараза и скучното писане - интелектуално убийство; използвах езика на поезията и театралните похвати:
Докато историците представят фактология безпристрастно – аз рисувах портрети на личностите. Те повдигаха имената покрай събитията – а аз показвах случилото се чрез съдбата им. В това е основното различие: без личности историята остава мертва.

„Български хроники“ не представлява научен труд, а творба в библейски стил , вдъхновена от скандинавските саги както древногръцките и римските епоси: изпълнена с емоции — страсти горчивина възторг смях.
Предизвикателството ми срещу скучните академични историографии стана моя цел: да напиша епоса за българския народ.

Дали успях? Безмилостният съдник ще реши: времето.
Засега мога само да кажа какво каза академик Антон Дончев: Ти успя да убедиш българите да прочетат своята история.
Това ми стига.
След мен оставям другиму задачата занапред подобре описвайки нашата история.