Бетонната фея

Романът на Иво Беров представя търсенето на един древен и основополагающ образ, дълбоко вкоренен в съзнанието. Става въпрос за стремежа към жената - Бетонната фея, нейните срещи и непостоянствата.

„Аз я срещнах.
И написах история за нея. Всичко в тази история е истина. Тя носи името „Бетонната фея“.
Тази фея е жена – красива, странна, добра и любвеобилна; милосърдна и очарователна, но също така срамежлива и нахална. Описанията й от тези, които са я познали, бяха точни. Но никой освен мен не обърна внимание на техните думи.
Видях я. Усещах присъствието ѝ. Мога да кажа с една стара дума – възлюбих я. А тя не ме обича; има друго предназначение тук – да завърши света вместо да обича някого.
Нейното призвание е да доведе края на всичко.
Моите писания са молба към това същество: да забави края още малко – поне докато аз съм жив. Да предостави още едно шансово време – примерно трийсет или четиресет години… Или десет (защото нямам представа колко ще живея).
Да не разрушава мрежата от причинности и съдбинни връзки; защото ако го направи, всичките ни усилия ще се сринат до основи.

***

На базара хората се блъскаха помежду си със злобни погледи и нездрав блясък в очите си. Преминах през тамошния хаос по пътеката към спирката на трамвай номер седем; разстоянието между западния изход на пазара до спирката беше около 500 метра открит терен с кафене точно пред полицейското управление.
Срещнах я там или поне така ми се стори тогава — учудих се как може да бъде тук при положение че рядко посещава подобни места. Вече смятам обаче, че по-вероятно е било пред самото полицейско управление вместо пред кафенето — само предположение все пак.
Не обменихме типичните приветствия: "Как си? Колко време мина! Дай целувка!" Вместо това стояхме тихо известно време един срещу друг и след това тя попита:
- Какво правиш?
- Познай! Нали много знаеш!
- Чакай... Хмм... Погледни ме де...
Стреснах се при поканата ѝ за зрителен контакт; иначе мога спокойно да гледам лицето ѝ без крайност — потъвам дълбоко във виждането й."