Травматургия

На пейка в предобедните часове, пенсиониран съученик споделя мислите си на глас, без да се обръща. Той е изтощен до смърт от неуморния труд на сънуването. Постоянно попада в един и същи пустинен град, където напразно търси своя дом. Усещането за липса на адрес го буди с тревога всяка нощ. В размития фокус на опадналата му памет остава подписът, с който се е отказал от себе си – как продължава като негативна светлина, а мастилото все още не може да засъхне. Всичко изглежда накъсано; няма „защо“ и „затова“. Липсата на хронология държи лошата памет под контрол (а нали именно паметта представлява присъдата на съвестта). Миналото му прилича на ребус с произволни интерпретации. Бих искал поне веднъж да бъде това, което никога не е успявал да стане – свободен от разума и ограниченията си, пренебрегвайки знаците по пътя; обаче страхува се от непознатото. Най-силният страх идва именно от познатото. Солидарността между хамелеоните има дълга история зад себе си; той осъзнава това твърде късно - а всъщност би било по-добре никога отколкото късно. Често забравя защо поглежда към часовника.