Човекът, който се смее

В романа "Човекът, който се смее" (1869) Виктор Юго описва интензивната борба в Англия след Революцията от 1648 г. между аристократите, които искат да възстановят своите привилегии и власт, и бунтуващото се простонародие, което отхвърля феодалното управление и се противопоставя на реставрацията на монархията. Авторът ни потапя в бурната социално-етична атмосфера на т.нар. "епоха на компромисите", характеризираща се с хаос, заговори и тайни братства, платени мстители и наемници. Той разглежда конфликтиращите морални тенденции в уникалния “дух на времето”, където властолюбивостта и лицемерието сред аристокрацията контрастира с идеализма за свобода и справедливост у обикновените хора.

Гуинплейн е отвлечен като дете от разбойници и подложен на жестока операция; неговото лице е обезобразено така, че винаги изглежда усмихнато - това става причина да бъде известен като “Човекът, който се смее”. По време на пътуванията си из панаирите той среща красивата слепа девойка Деа – нейният живот също не е лек. Въпреки трудностите им двамата намират подкрепа у добродушния скитник Урсус, с когото играят пиеси пред публика. Те представят най-вече спектакъл наречен "Победеният хаос", прославящ победата духа над материалността; тази история печели симпатията на зрителите.

Скоро животът му коренно ще се промени: случайни посетители разпознават Гуинплейн въпреки грозното маскиране наложено му от похитителите му - “компрачикосите”. Така той възвръща статута си лорд Кленчарли и получава място в Камарата на лордовете.

След трогателна реч относно страданията на бедните младият лорд става защитник за онеправданите; но по време на словесната си изява забелязва как залата реагира със смях вместо сериозност заради постоянното усмивката върху лицето му.

Разочарован Човекът напуска новопридобития свят обратно при любимците си - Деа и Урсус. Но съдбата му нанася още един удар: Деа умира в ръцете му, оставяйки го без надежда освен самоубийството.

Романът е оценяван от литературните критици като драматична творба с революционно-диспутаторски идеи вдъхновени от утописти като Жан Жак Русо, Сен Симон или Шарл Фурие; Юго пресъздава мечтата им за обновление чрез вярването във вечността.

Персонажите Гуинплейн, Деа и Урсус са символи както човешката доброта така й християнската солидарност – всеки белязан физически по различен начин или лишаван от обществен статус - те представляват жертви срещу социалните несправедливости нарушаващи душевния мир у индивидa.